“Вчера говорех с баба ми, говорех ѝ за онзи, който ми беше изневерил, наранил. И тя ми каза:
Знаеш ли, по мое време когато един мъж се влюбваше в една жена, винаги я обичаше и уважаваше. Един ден бях на пазара, аз и дядо ти се бяхме запознали току-що и се разхождахме ръка за ръка. На всеки щанд по нещо ме удивяваше – гривни, обеци, цветове, всичко беше много хубаво, но по онова време липсваха пари и не можех да си позволя нищо.

Когато ме заведе у дома, той ме поздрави с целувка, с обещанието, че ще ми се обади като се прибере. И го направи, правеше го винаги, прави го и сега и са изминали 50 години.

На другата сутрин, на леглото си намерих малък плик, в който имаше чифт прекрасни обеци, от онези, които ми се искаше да си купя, но не можех да си позволя. Блестяха, бяха най-хубавото нещо, което някога съм получавала, за това прочетох бележката, която гласеше: “Тези обеци не са знак за любовта ми, но усмивката, която ще носиш ти когато ги слагаш, да, това ще е знак за любовта ми.“

Може би сега нещо подобно, би се смятало за прекалена сладост от страна на мъж, обаче не знаят, че за да направиш щастлива една жена, стига малко… стига да я обичаш всеки ден, без да забравяш да ѝ се обадиш, без да ѝ изневеряваш, без да я лъжеш, без да я оставяш сама. Знам, че може да ти изглежда невъзможно да съществува още такъв мъж, но съм сигурна, че там някъде го има още и не спирай да го търсиш, не спирай никога. Защото любовта не е сълзи, тъга, страх, несигурност, самота… никога. Любовта е любов и ако я има, не спира никога да блести. Не се задоволявай с не-любов, бъди смела и търси истинската. Онази, която никой вече няма смелост да изпитва.“